През 1992 г.за 4 месеца бях шофьор на Майкъл по време на Dangerous tour.. Вярно, не карах неговия личен автомобил /минибус, направен така, че да може и да спи в него, ако е необходимо/, а една от двете коли на охраната му. Моята работа започна в Мюнхен, но с Майкъл се запознах чак в Рим. Той се готвеше да отиде до Флоренция, където искаше да купи картини. Пред хотела в Рим обаче се събра тълпа и охраната подготви няколко коли на изхода – в коя от тях щеше да седне Майкъл, щеше да се реши в последния момент.Шефът на охраната се обади по радиостанцията и каза: «Кийт, ще пътуваме с теб, идваме» - и след минута се появи Майкъл със свой приятел , аз им помогнах да се качат. С тях беше и дъщерята на организатора на концерта. На Майкъл му трябваха секунди , за да стигне от хотела до колата, но го забелязаха и ни обкръжиха.Оказа се, че някой е грабнал шапката на приятеля му и Майкъл поиска да спра и да потърсим шапката, но това не беше безопасно, трябваше незабавно да тръгнем. Идеята беше да тръгнем от хотела, да се повъртим по улиците и после да се върнем на определено място , за да вземем и охраната. Но трафикът в Рим беше толкова натоварен, че аз няколко пъти се опитах да се върна и накрая разбрах, че съм се объркал. А в колата ми - Майкъл Джексън и никаква охрана, за да го защити. «Заблудих се» - казах. «Добре – отговори Майкъл с мекия си глас – Какво ще правим?». Момичето до мен беше много спокойно. «Връщаме се в хотела – каза тя – Ако сега някой познае Майкъл ще настане бедствие». И беше права. Феновете могат и да нямат лоши намерения, но ситуацията беше крайно опасна – след смъртта на Джон Ленън всяка знаменитост трябваше да бъде крайно внимателна. Решихме да се връщаме в хотела и аз почнах да търся пътя.Майкъл изглеждаше спокоен, но аз чувствах неговото напрежение. Най-накрая успяхме да се доберем до хотела, но възникна друг проблем. Майкъл лежеше на пода на колата, не се виждаше. Но между колата и вратата на хотела имаше повече от 10 метра, паркирани коли пречеха да се доближа и нямаше никаква охрана.«Майкъл – казах му аз – трябва да тичаме, подготви се». Момичето отиде напред, за да предупреди охраната на хотела. Аз отворих вратата, хванах го с една ръка, а с другата го прикривах от очите на публиката и затичахме към хотела. Феновете разбраха кой е излязъл от колата и моментално хукнаха към нас. Ние влетяхме в хотела през вътрящите се врати и охраната веднага ги блокира. Аз отихдох в стаята си и започнах да си събирам багажа, сигурен че моментално ще бъда уволнен. Тогава дойде началникът ми. «Какво правиш» - попита той. «Събирам си нещата, време е да се прибирам, нали?». «Шегуваш ли се? – попита шефът ми – Ти си го върнал в хотела цял и невредим и той много те хвали».Когато го опознах отблизо разбрах, че хората говорят за него истината: той беше загубил своето детство и не можеше да се примири с това. Независимо от таланта си в бизнеса, в него имаше някаква странна уязвимост, иска ти се да го прегърнеш и да му кажеш да се пази- А аз не бих се нарекъл сантиментален човек. Майкъл обича играчките, ако в града, в който е, има голям магазин за играчки, ние знаехме, че рано или късно ще идем там и той ще похарчи хиляди за играчки. Купуваше комплекти за фокуси, радиоуправляеми играчки, които после гонеше по стаите на хотелите. Повечето играчки се предаваха в близка детска градина, за себе си оставяше само няколко.Заедно с Майкъл пътуваше и негов млад приятел и в никой не възникнаха никакви въпроси. Наблюдавах отношенията им отблизо и съм сигурен, че нищо нередно не е имало между тях. Никога не повярвах в обвиненията. На първо място защото е много добър човек, той просто не е способен да направи това, в което го обвиняваха. Аз видях, че със своя приятел той не отнасяше като с малък брат. Аз съм щастлив, че той сега има свои деца и може да се наслаждава на игрите с тях. Но независимо от невероятната дружелюбност и мекия му характер, всички хора се страхуват от него. Майкъл знае това, но не разбира какво може да направи. За всякакви проблеми му съобщават чрез Бил, началника на охраната, защото не им стига смелост да кажат сами на Майкъл, че нещо не върви както трябва. Колкото по-известен си, толкова хората повече се страхуват от теб. Само Бил, който работи за Майкъл повече от 30 години , не се страхува и всеки път, когато му разказваше, че някой е скрил нещо от него ,той възмутено казваше: «Но защо сам не ми е казал?». И аз малко се страхувах, но все пак се отнасях сравнително нормално и може би затова се сближихме.Той беше възхитен от моя кокни акцент и се опитваше да го копира.Аз пък имитирах мекия му глас, което той считаше за ужасно смешно.Купих му книга за римувания кокни сленг, от която той беше във възторг. С часове я четеше в колата и се смееше, когато му попаднеше нещо забавно.... Понякога на мен ми се позволяваха неща, които на другите не. Веднъж в хотела тръгнах към басейна и видях охраната на вратата, което означаваше, че Майкъл е там. Исках да си тръгна, но охраната ми махна с ръка – «Влизай, той те познава». Влязох. В басейна се къпеха приятелят на Майкъл и семейството му, а Майкъл се разхождаше наоколо. Позна ме, махна ми и когато се изравних с него направих движение, сякаш искам да го бутна във водата. В първия момент ме изгледа изненадан, но после изпадна във безумен възторг, просто се заливаше от смях. Ще речеш, че съм първият човек, който се държи така с него....Длъжен съм да призная, че понякога прекалявах. Прозорецът на моята стая в един хотел беше до прозорците на Майкъл. Феновете не различаваха кой прозорец къде е , аз надявах бяла ръкавица, заставах така, че да се вижда само ръката ми и им махах. Крещяха, мислейки че е Майкъл........Майкъл беше много щедър към всички по време на турнето, а ние бяхме повече от 100 човека. В Мюнхен устрои купон за екипа си, резервирайки за цяла вечер парка за развлечения. Друг път в Германия отседнахме не в хотел, а в голяма частна къща с двор и понеже ние заехме всичко наоколо, той слезе да ни поздрави всички, въпреки че за разлика от нас не можеше да пие от прекрасната немска бира. Майкъл много търпеливо се отнасяше към нашите слабости. В Шотландия ние, неговият екип, се оказахме в много неподходящ хотел и помолихме да ни преместят. Намериха ни друг, но когато превозваха нещата ни се оказа, че отиваме в къщата, в която е настанен Майкъл. Там ни чакаше богата маса с храна и напитки, ние добре се повеселихме и когато изведнъж Майкъл помоли някой да отиде да му купи пържени пилета се оказа, че никой вече не е в състояние да шофира. «Погледнете се – каза помощникът му – вие сте негови шофьори и никой от вас не може да тръгне». Но Майкъл се отнесе с разбиране и изпрати човек с такси за пилетата. Когато се върнахме в Лондон моите деца / Майкъл на 5 г. и Шерил – на 4 г./ много искаха да се срещнат с Майкъл. Но заради негово заболяване концертът беше отменен и срещата с местните деца - също. Някой беше казал на Майкъл за моите деца и веднъж той ми подаде 2 снимки с автографи. «Зная, че това не компенсира отменената среща, но все пак...». Погледнах автографите – там беше написано «На Майкъл – от Майкъл Джексън» и «На Шерил – от Майкъл Джексън». Обикновено той пише само името си, много рядко – лични послания.Срещнах се и с други членове на сем. Джексън и мога да призная, никой не може да се сравни с Майкъл. Ла Тойя пърхаше с мигли, сваляше и слагаше тъмните си очила, въртеше се и се заиграваше с тълпата – с две думи - звезда отвсякъде. Мъжът й, Джек Гордън, с усилия мъкнеше след нея куфарите. Аз отидох при него – «М-р Гордън, позволете ми да Ви помогна». Той ме измери с леден поглед: «Нима се познаваме?».«Не, сър, но вие сте с една Джексън, която познавам от хилядите снимки във вестниците и зная, че тя е омъжена за мениджъра си и той се казва Джек Гордън, не беше трудно да се сетя, че това сте вие. Нали не греша? Вие сте Джек Гордън и съпровождате Ла Тойя Джексън, която има много известен брат. Аз работих за него няколко месеца и той през цялото време проявяваше много повече благодарност от тази, която вие току що демонстрирахте. Аз ще ви закарам до Лондон, защото ми плащат. Но съм длъжен да Ви кажа, че жена Ви е гримирана прекалено силно».Естествено, всичко това си казах наум. Просто взех багажа и го отнесох в колата. Имах и много кратък контакт с Джърмейн. Извикаха ме в Челси за да го закарам някъде със семейството му. Той се държа много учтиво. Семейството му обядваше, предложиха ми сандвич. Аз с радост се съгласих, защото с моята работа понякога не мога да ям по цял ден. Те отидоха да се преобличат, аз чаках. Чаках и чаках... Накрая след 2 ч. дойде човек и каза, че са се отказали. «Но някой можеше да ми каже»- казах аз. « Е, те просто ви забравиха»…
http://healtheworld-ts.blogspot.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар