"ПРЕКРАСНОТО Е ВИНАГИ СТРАННО. НЕ ИСКАМ ДА КАЖА, ЧЕ ТАЗИ СТРАННОСТ Е ПОСТИГНАТА ПРЕДНАМЕРЕНО, ХЛАДНОКРЪВНО, ПОНЕЖЕ В ТОЗИ СЛУЧАЙ ТЯ БИ БИЛА ЧУДОВИЩНА, БИ ИЗЛЯЗЛА ИЗВЪН РЕЛСИТЕ НА ЖИВОТА. КАЗВАМ САМО, ЧЕ ПРЕКРАСНОТО ВИНАГИ СЪДЪРЖА МАЛКО ЧУДАТОСТ, НАИВНА, НЕВОЛНА, НЕСЪЗНАТЕЛНА ЧУДАТОСТ, И ЧЕ ИМЕННО ТАЗИ ЧУДАТОСТ ГО ПРАВИ ПРЕКРАСНО. ТЯ Е НЕГОВ БЕЛЕГ, НЕГОВА ОСОБЕНОСТ. ОБЪРНЕТЕ СЪЖДЕНИЕТО МИ И СЕ ОПИТАЙТЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИТЕ БАНАЛНА КРАСОТА!"
Шарл Бодлер



Хари Бенсън, фотограф: Снимките с Beatles, Капоти, Рейгън и Майкъл Джексън нямаше как да се повторят



От Светослав Тодоров 

Последна промяна в 16:24 на 04 дек 2013, 9537 прочитания, 17 коментара


Хари Бенсън
Автор: Gigi Benson

[Vivacom Art Hall]

Дългогодишният фотограф на сп. "Лайф" и сп. "Венити феър" Хари Бенсън гостува в България по покана на фондация "Америка за България" и Vivacom Art Hall, а посещението му е идеален повод за запознанство с творчество, което всъщност е несъзнателно познато на широката аудитория. 


Популярните снимки на биещите се с възглавници The Beatles и срещата им с Мохамед Али (тогава още Касиус Клей) са негови, но всъщност малка част от 60-годишната му кариера, която започва малко след бомбардировките над родния му Глазгоу през Втората световна война.

В началото снимал по сватби и преживял множество откази от медии преди да се утвърди, Бенсън фотографира всички американски президенти от Айзенхауер насам, той е до падането на Берлинската стена, убийствата на братята Кенеди, акциите на ИРА в Ирландия, расовите сблъсъци в САЩ, войните в Босна и Сомалия. 

А също така е на партита с Франк Синатра и Кейт Мос, оказва се един от малкото хора доближавали Боби Фишър в Ислания, среща се в САЩ с прогонения от СССР Александър Солженицин. Пред камерата му са били Уинстън Чърчил, принцеса Даяна, Анди Уорхол, Борис Елцин, Джак Никълсън, Елизабет Тейлър, Майкъл Джексън, допуснал го безпрецедентно до спалнята си в Невърленд. 

Ретроспективната му изложба във Vivacom Art Hall се открива на 5 декември от 19 ч., а по същото време на следващия ден Бенсън ще изнесе лекция. 

Пред "Дневник" Бенсън, малко преди да разреже тортата за 84-я си рожден ден, разказва за  приятелството с Труман Капоти, споделената еуфория с The Beatles от първия им номер 1 сингъл и какво е да снимаш Роман Полански, докато моли за помощ. Спомни си за срещите с Майкъл Джексън и Ейми Уайнхаус.





Снимали сте толкова много хора от политиката, киното, музиката. Имало ли е момент, в който светът на публичността да ви е уморил или да е станал по-малко интересен, след като сте поглеждали толкова пъти зад завесата?

- Не, не ме е уморил, тъй като не ставам близък с хората, които снимам. Нямам подобно желание. Искам просто да си свърша работата. Ако после видя някой от тях някъде, казваме си "здравей", но нищо повече и искам да си остане така. За това си има причини. Не искам някой да ме събуди по телефона и да ми каже "Хари, може ли да не публикуваме онази снимка, на която бях гол в банята?" И сякаш трябва да се самоцензурираш заради човек, който ти е станал приятел, но същевременно всъщност не ти е.

Трябва ролите да са разграничени. Аз съм фотограф и хората от моята професия поддържат имиджа на публичните личности жив, това е. Същевременно не бих искал да бъда смятан за студен или зъл човек, макар че някои от моите снимки са показвали определени личности в много неблагоприятна светлина. Нямам за цел и да наранявам нечий чувства, дори и да не харесвам някои от хората, които съм снимал. Моята фотография е просто това, което виждам и моят начин да информирам читателите какво се случва в определена сфера. Това прави фотожурналистът и трябва да се придържа към тези рамки. Надявам се, че това, което казвам, има някакъв смисъл?

Напълно. Но имало ли е моменти, в които да сте искали да прекрачите тази граница?

- Прекрачвам собствените си граници постоянно. Някои фотографи стоят в периферията или бягат с останалите по време на някакъв катаклизъм, но моят навик е да остана на място. Събиранията на Ку Клукс Клан, движението на Мартин Лутър Кинг – младши и въобще расовите сблъсъци през 60-те бяха подобни събития. В личен план и до днес оставам приятел на Етел Кенеди (вдовицата на Робърт Кенеди), и пътувам два пъти в годината за вечеря в дома й във Флорида. Запазихме приятелството си въпреки че трябваше да отразявам убийството на съпруга й в ролята си на фотограф. За щастие тя знаеше, че просто върша работата си в този момент.

Били сте на метри и по време на убийството на Джон Кенеди, което се върна в новините покрай 50-годишнината от събитията. Какъв е най-личният Ви спомен от трагедията?

- Крясъците. Атмосферата беше близка до настроенията по време на убийството на брат му. Всички пищяха и се чудеха как това може да се случи отново, питаха се накъде отива Америка.

Често писателите, режисьорите и музикантите казват, че когато издадат творбата си, вече не я чувстват като своя, а като принадлежаща на някой друг. Изпитвате ли подобно усещане за снимките, които сте направили през годините?

- О, не, продължавам да ги чувствам много близки до себе си – все пак още ми плащат правата за публикуването им.Надявам се Хилъри Клинтън да бъде следващият президент на САЩ – цените на снимките ми на нея и Бил Клинтън ще скочат главоломно.





Голяма част от хората, които сте снимали, вече не са сред живите и често след извънредни, трагични събития. Имали ли сте усещането по време на фотосесия, че може би работите с някого за последен път? Долавям подобно настроение от снимката Ви на Ейми Уайнхаус...

- Знаех за проблемите й с наркотиците, но в двата дни, в които работихме заедно през 2007 г., тя се държеше страхотно и се получи много добра фотосесия в един хотел в Лондон. Настоявах да сме в естествена среда, а не в някое студио, тъй като там винаги всичко е твърде режисирано и изкуствено. Една от малкото ми студийни снимки е на Рейгън и съпругата му от 1985 г. В студиото може да се върнеш и след година, и да подобриш снимката. А истински добрата снимка не може да бъде повторена. Това е момент, който ако не уловиш, си отива завинаги.

До голяма степен Ейми беше като всяка рок звезда, а те всички са малко или много луди. Винаги около тях има шум и наркотици, и поради това да снимам изпълнители ми омръзна бързо. Те действително правят едно и също.

Но не, когато снимам човек, който има проблеми, не се обременявам с усещанията дали той ще е жив утре. Моята цел е просто да направя възможно най-добрата снимка.

Имате и много любопитна снимка с режисьора Роман Полански, направена на Сейшелските острови през 1976 г. На нея се вижда само главата на режисьора, изглеждащ като давещ се насред вълните, но при по-внимателен поглед, се разбира, че всъщност той е заровен в пясъка до шията. Каква е историята зад нея?

- Снимах фотосесия на пиратска тематика за френското издание на "Воуг". Тя включваше модели, облечени в дрехи на пирати, но имах идея за нещо по-специално. На плажа бяхме само аз и Роман. Изкопахме дупка в пясъка, в която той можеше да се побере, но точно преди да започнем да снимаме, се оказа, че той не може да се измъкне от нея!

Значи тази физиономия на ужас е реална?

- Да, напълно. Той почна да крещи, че не може да помръдне. (имитира писклив глас): "Хари, спаси ме, моля те!" Аз му отговорих, че не мога да му помогна и ще отида да потърся помощ – разбира се, шегувах се, но ми се искаше да уловя този момент на безпомощност. Само като чу, че си тръгвам, започна да крещи с пълно гърло. Беше много забавно. Снимката ми с Кейт Мос зад кулисите по време на ревю в Париж (от 1993 г.) се случи също без да има нещо планирано – тя просто си стоеше така, гледаше ме и я снимах. Тя е прекрасна и за кратко се занимавах с модна фотография, но в крайна сметка се отказах. Единственото, което получаваш от нея, са красиви момичета в красиви рокли.





Нещо като опаковка без съдържание?

- Да, точно. Всеки може да се занимава с това, което иска, но за мен това никога не е било достатъчно.

Снимали сте Майкъл Джексън на няколко пъти през годините...

- Да, често работих с него. Но знаете ли какъв всъщност беше Майкъл Джексън? Един истински атлет. Всеки ден той тренираше поне по 3,5 часа, за да може да прави това, което правеше на сцената. Когато стиска ръката ти, твоята сякаш се смачква в дланите на неговата. В силните си години той беше всичко друго, но не и крехък човек. Той беше много силен и то във физическия смисъл на думата, и му беше необходимо, за да бъде този Майкъл Джексън, който хората познават и искат да видят.





Кога беше последният път, в който го видяхте?

- Малко след като го снимах през 1997 г. на трона в дома му, който е всъщност част от леглото му. Но бих искал да кажа, че аз съм работил с него и такива личности, защото се е налагало, не защото аз съм искал. Всъщност е доста депресиращо да си сред поп и рок звезди. Животът им е един и същ, виждаш едни и същи клишета. Но харесвах Майкъл, при него нещата бяха някак едновременно големи и истински. Наричаше се Краля на попа и да, това беше истина.

Когато сте започвали да снимате, още по времето, когато сте живели в Глазгоу, изпитвали ли сте някакви влияния от други фотографи?

- Следях определени издания, но знаете ли, което е интересното. Независимо какви снимки съм виждал и какви проучвания съм правил, нищо от това не ми е помогнало. Ако ми се отдаде възможност да снимам някого, по никакъв начин не ми помага как други фотографи са го снимали. Защото в момента, в който работите заедно, твоята личност оформя съдържанието на изображението и това, което са правили други със същия човек, няма никакво значение. Надявам се това, което казвам, да звучи логично. Но моята философия е винаги да вкарваш индивидуалността си в това, което правиш.

Звучите като човек, който е доста хладнокръвен в работата си. Имало ли е личности, от които сте се притеснявали преди да ги снимате?

- Бих казал, че е винаги добре да покажеш, че знаеш с какво съответната личност се занимава и да си съпричастен към делата й, особено като пред себе си имаш американския президент. Но като цяло към всеки проявявам еднакво уважение. Ако обаче някой започне да се лигави пред обектива, прекрачи някаква граница, в никакъв случай не съм неговият най-добър приятел и съм готов да вляза в преракания.





Но снимката на The Beatles с боя с възглавници не е ли всъщност подобен момент?

- Всъщност да. Снимката е правена доста късно през нощта, малко след като те разбраха, че са номер 1 във Великобритания и са поканени в шоуто на Ед Съливан в САЩ, което беше огромна възможност за пробив в Америка. Интересно е, че в началото беше планирано да ги снимам как се бият, но Джон Ленън каза "Не, това ще ни накара да изглежда твърде инфантилно". Всичко се съгласиха да не го правим, но докато Пол Маккартни пиеше на канапето, Джон го изненада в гръб и започна да го бие с възглавница. И така цялата сцена всъщност се случи и то естествено.

Това, което много ми харесваше в снимките, които направих на The Beatles е, че нямаше шанс те да се повторят. И така е с голяма част от тях: Роман Полански вероятно повече няма да се дави на Сейшелските острови, Майкъл Джексън повече няма да стои на трона си и интересното е, че моята снимка документира последния път, в който той седи на него, Рейгън никога не е танцувал на мястото, на което го снимах, Доли Партън няма да се гримира пред това огледало някъде в Нашвил, Джак Никълсън никога няма да изглежда така, както изглеждаше през 1976 г. Фотографията е момент. Ето ги и Миа Фароу и Франк Синатра по време на парти на Труман Капоти – те никога повече няма да са заедно.

Познавахте ли Труман Капоти?

- Беше ми близък приятел. Снимал съм и него. Капоти беше страхотен човек, изключително позитивен, постоянно смеещ се. Не се движеше само в някаква тясна клика от холивудски известности, всеки можеше да бъде негов приятел. Подкрепяше младите безрезервно, обичаше да мотивира пробиващите творци да не се предават, да пробват различни неща. Не се държеше като ментор, като нещо повече от други. Беше и избухлив, понякога злобен, но преди всичко добър човек. И разбира се мразеше Норман Мейлър, тъй като той му отне "Пулицър"-а, който се очакваше да отиде при "Хладнокръвно". Труман ми липсва много, съпругата ми беше близка с него също. Обичаше чашката и като че ли, тя го уби.

Защо Майкъл Джексън "Thriller" винаги ще бъде най-продаваният албум на всички времена

21 ОКТ, 2015 ENTERTAINMENT 

На 30 ноември, 1982, Майкъл Джексън "Thriller" удари музикалните магазини в цяла Америка. Заедно с известния заглавната песен, записа черта парад на хит сингъла, от "Billie Jean" на "Разкарай се." Албумът продължи да спечели рекордните осем награди Грами, в началото на Billboard 200 за две поредни години и продаде над 50 милиона копия по целия свят - на Гинес-проверена световен рекорд.

Read more at http://www.business2community.com/entertainment/why-michael-jacksons-thriller-will-always-be-the-best-selling-album-of-all-time-01358839#qQKGkgIgYukd0p7c.99

MICHAEL JACKSON MJJ prodigy: Around the world

  Even dead, Michael Jackson makes a lot of money In March 2010, almost a year after his death, Sony Music Entertainment signed a US$250 mil...

Всичко за мен