Rossen Georgiev

 

MICHAEL (2026)

Пиша това, само защото знам, че се очаква да кажа нещо, понеже съм фен на Майкъл вече близо 40 години.

Споменах вече, че очаквах филма, вълнувах се и го гледах, не защото си представях как това ще е велик филм като кино творба, ами заради самия Майкъл... За почитателите му, това е наистина последния залп, последното "ура", последния момент, в който светът ще бъде Майкъл. И се радвам, че се случи и че филма е наистина добър... И да не беше толкова добър, ние пак щяхме да сме там и пак щяхме да му се радваме. Сега чета как всички отново се прехласват по музиката на Майкъл и как се надпреварват да използват суперлативи за него, а пък за нас - феновете, той си е просто Майкъл... Много се радвам, че и филма е наречен така... Майкъл, който беше дошъл на тоя свят да ни забавлява, да ни изумява, да ни радва и да ни накара да мечтаем...

Да не се отплесвам, ами да кажа няколко думи по същество за самия филм... Рейтинга му в момента е 7.6/10, което е чудесен рейтинг за биографичен филм и смятам, че е напълно реален... Ще започна с кусурите на филма, каквито той несъмнено има, но за щастие не са много. За някои хора, може да са критично важни нещата, които не са както трябва, но за мен са пренебрежими и напълно допустими.

- Липсват важни моменти от живота и кариерата на Майкъл. Пропуснати са детайли, които са важни, когато искаш да разбереш ЗАЩО всъщност Майкъл е толкова успешен, обичан и адмириран.

- Липсва му дълбочина, както в самия разказ, така и в чисто емоционалната манипулация на зрителя.

- Основната линия на разказа е с фокус върху отношенията на Майкъл с баща му Джоузеф. Във филма имахме твърде много Джоузеф и той беше представен като прекален злодей. Не съм фен на Джоузеф и това как се е отнасял със семейството си, но неговата суровост определено беше преекпонирана, а присъствието му в сцените прекалено много и често.

Това са нещата, които за мен във филма не бяха особено сполучливи. Всичко останало беше страхотно.

- Музиката и добре дозираното й присъствие във филма е едно от основните му качества - Извинявайте, ама аз както съм фен от 40 години, така чак сега успях истински да почувствам песни като Bad, Don't Stop Till You Get Enough и особено Human Nature... Заради представянето им в този филм. Тези три момента във филма, са напълно достатъчни, че да накарат абсолютно всеки да се заинтересува от Майкъл, ако не знае нищо за него до момента.

- Джафар Джаксън - ФЕНОМЕНАЛЕН!!! Нали знаете колко ревниви са феновете, когато някой ще трябва да пресъздава любимците им на големия екран. До завчера мен това момче ме дразнеше дори само с факта, че ще си позволи да играе Майкъл... Е, взе ми акъла! Никога не съм виждал някой, който да ми напомня толкова много на Майкъл, а повярвайте ми, попадали са ми всякакви имитатори на танците и външния му вид. Джафар на моменти ми се струваше дори по-божествен в танците от чичо си. Страхотен беше. Докарал беше и аурата му, и уникалния му чар, а пък да не говорим за гласа и артикулацията на Майкъл, които бяха просто без НИКАКВА разлика от оригинала... Това е роля за Оскар, а не онова чучело Рами Малек, дето пресъздаде Фреди Меркюри с фалшивите си зъби... Няма да получи никакъв Оскар, разбира се, и номиниран няма да бъде, не е престижно да се дават награди на филм за Майкъл Джаксън... това е една друга и много дълга тема, която няма да зачеквам.

- Продукцията на филма е топ!!! Скъпа, солидна, перфектна до най-малкия детайл, що се касае до костюми, грим, декори, камера, монтаж. Всичко е пипнато съвършено и няма нищо, което да стои натруфено и прекалено, както често се случва в биографичните филми... Особено когато става въпрос за биография на ексцентричен човек с много странности, на който кича изобщо не му е чужд... Всичко беше обрано и дозирано внимателно.

Това са моите впечатления, дано съм ви ориентирал за това дали да го гледате или не... Пак да кажа, че ако сте запознати като фенове с цялата история, просто ще се отпуснете и ще се насладите на Джафар и музиката и ще имате едно вълшебно преживяване... Ако не знаете нищо за Майкъл, поне ще бъдете завербувани да се поинтересувате, защото разказаното в този филм не е кой знае колко много и не е разказано по най-добрия начин. Липсват много и важни неща... За два часа няма как да ви разкажат един пълноценен и изключителен живот... знаете, че няма как, така че не се сърдете, ако не сте разбрали нещо и ако ви липсва дълбочина... Дълбочината е в стотиците часове документални филми и в книгите. Ние дълбочината сме си я получили... 40 години живеем в тая дълбочина. Не сме разчитали да ни я даде едно двучасово кино произведение. Киното е само за да се зарибите по нещо... Пожелавам ви да се зарибите и да се гмурнете наистина дълбоко в изумителния живот и кариера на Майкъл, за да разберете пълноценно неговия гений.

Чакаме втората част, защото такава ще има, тъй като първата се очертава да е доста успешна.

CoveredGeekly

 

Забавен факт: бившият домашен любимец шимпанзе на Майкъл Джексън Бъбълс е все още жив и е на приблизително 42

В момента живее в Центъра за велики маймуни във Флорида и е описан като артистичен, нежен и срамежлив

Scarlet Serrano

 

Това е една от онези истории, които изглеждат като направо от сериал на Netflix, но са 100% реални. Със световната премиера на филма "Майкъл" (предвидена за този 2026 г.) името на Джафар Джаксън е в устата на всички, но малцина знаят силната връзка, която го обединява с Колумбия.

Жената на снимката е Алехандра Родригес Мартинес (известна в САЩ). УУ. като Алехандра Джаксън), Боготана, която оживява живота на Джаксън през 80-те. Историята ѝ е достойна за филм: След като оцеля след отвличане в Колумбия, тя живее 22 години в известното имение на семейство Джаксън в Калифорния.

Това, което прави тази история толкова обсъждана, е конкретната семейна динамика, Алехандра има деца от двама братя на Майкъл Джексън:

С Ранди Джаксън: Имаха Женевиев и Стивън Рандал младши.

С Джърмейн Джаксън: По-късно се ожени и роди Джафар, Джърмаджисти и осиновява Донте.

Резултатът? Децата на Алехандра едновременно са полубратя (по майчина страна) и братовчеди (по бащина страна). Истинска родословна лудост!

Джафар Джаксън е главният герой на новия биографичен филм на „Краля на поп“ и е избран не само заради физическата си прилика, но и защото гласът и движенията му са почти идентични с тези на чичо му. Джаафар много се гордее с колумбийските си корени. Майка ѝ, Алехандра, се погрижи да поддържа тази връзка жива.

Самата Катрин Джаксън (майката на Майкъл) е казала, че Джаафар „въпложда“ сина си по удивителен начин.

ЗАБАВЕН ФАКТ СКАРЛЕТСТИЛ:

Джаафар нямал намерение да бъде професионален актьор или певец (искал да бъде играч на голф), но съдбата и естественият му талант го довели да наследи бялата ръкавица на големия екран.

Да. Въпреки че изглежда като клюка в коридора, тя е напълно документирана. Алехандра живее в дома на семейството Джаксън и беше ключова фигура за Майкъл (който я обичаше много и се отнасяше с нея като със сестра) и дори участва в риалити шоуто „Живот с Джаксън“.

Не просто ще видите актьор, който играе Майкъл Джаксън; ще видите собствения му племенник, който носи колумбийска кръв във вените си, отдавайки почит на най-великия артист на всички времена.

"Аз съм му почти като баща. " заяви Бил Брей за Michael Jackson

 https://www.facebook.com/reel/824524603552249

Vidcombo

 

МАЙКЪЛ СЕ ПРЕВЪРНА В НАЙ-ВИСОКООПИКАНИЯТ МУЗИКАЛЕН БИОПИК СРЕД АуДИЕНЦИИТЕ

Биографичният филм на Michael Jackson постигна огромно събитие, отбелязвайки най-високия рейтинг на публиката от всеки музикален биографичен филм в историята Феновете обичат изпълнението на Джафар Джаксън и наелектризиращите музикални поредици.

Въпреки смесените критически рецензии, публиката короняса това за празненство, което

España en el Día a Día

 

"Michael Jackson detuvo el concierto para encontrar a la cantante misteriosa; su dueto se convirtió en leyenda. El 26 de agosto de 1988, 78.000 personas en el Giant Stadium se quedaron paralizadas cuando interrumpió ""Rock With You"" a mitad de la canción y dijo al micrófono:

""Quienquiera que seas... cántala otra vez"".

Michael bajó el micrófono y me hundí en mi asiento.

Sección 314. Fila 28. Asiento 15. La última fila, una entrada barata que compré después de mi turno en una tienda de discos por los últimos 18 dólares. Mis palmas se deslizaban sobre el talón de papel, mis rodillas presionadas contra el asiento de plástico, y abajo, el escenario brillaba tan lejos que parecía que tenía que nadar para llegar a él, no caminar.

A las 10:14 p. m., el aire en el estadio ya vibraba con los graves. Los focos azules rasgaban la oscuridad, la barandilla metálica estaba fría y las filas vecinas olían a cerveza, laca y chaquetas mojadas. Cada golpe de tambor retumbaba contra mis costillas. Normalmente, en una multitud tan ruidosa, uno pasa desapercibido. Esa noche, sucedió lo contrario.

No empecé a cantar para el público. Ni para la cámara. Ni siquiera para él.

Mi voz se posaba sobre la melodía, como si la canción me hubiera abierto un camino estrecho hacía tiempo. Mientras Michael cantaba la frase principal, sus labios encontraban la segunda. Mis oídos no zumbaban con el bullicio del público; oían intervalos. No las palabras, sino los espacios entre ellas. No el escenario, sino el vacío junto a su voz, que de alguna manera me sentaba de maravilla.

A mi izquierda, Kelly me dio un codazo.

«Jenny, eres tú».

Amanda se giró bruscamente.

«Silencio. Déjala cantar».

Mis hombros se sacudieron, como si me hubieran echado agua helada por el cuello. Se me hizo un nudo en la garganta. Pero la canción ya había empezado, y detenerla dentro de mí era más difícil que continuar.

Entonces titubeó.

No en una nota. En un pensamiento.

Michael giró la cabeza, se acercó al borde del escenario y se quedó inmóvil un segundo, como si hubiera oído algo que no provenía de los monitores, ni de los coros, ni del foso de la orquesta. La banda tocó un par de compases más. Levantó la palma de la mano. Los músicos se detuvieron.

El ruido en el inmenso estadio no cesó de inmediato. Primero, alguien gritó. En algún lugar, alguien silbó. Luego el sonido se extendió como agua de un cubo roto, y 78.000 bocas se cerraron una a una.

«Señoras y señores», dijo. «Hay una voz aquí que debo encontrar».

Un escalofrío le recorrió la espalda. Sus dedos se aferraron al borde de su asiento.

—Estaba cantando —continuó—, y alguien del público hizo una armonía tan perfecta que no puedo fingir que no la oí.

Kelly ya me miraba fijamente.

—Levántate.

Negué con la cabeza.

—No.

—Eres tú —susurró Amanda—. Hasta él se dio cuenta.

Dio otro paso adelante. Su camisa blanca brillaba tanto bajo las luces del escenario que tuve que entrecerrar los ojos.

—No tengas miedo —dijo Michael en la oscuridad—. Solo déjame oírte una vez más.

Me clavé las uñas en la palma de la mano. Tenía la boca seca. El aire se sentía denso como algodón. Nadie me había pedido nunca que cantara delante de desconocidos. Mi familia lo sabía. En la universidad, no sabían casi nada. Incluso en clase, me escondía en el coro principal. Era bueno desaparecer, no estar en el centro, no esperar a que todas las cabezas se giraran.

Y entonces todo el estadio se giró.

Kelly se levantó primero y me tiró de la muñeca.

""Levántate.""

Amanda me dio un codazo por detrás.

""Es ahora o nunca.""

Estiré las piernas antes de poder arrepentirme. Sentía las plantas de los pies pegadas al suelo de cemento. La malla metálica me cegaba. Abajo, él seguía de pie, escuchando.

Su pecho se contrajo una vez.

Y otra.

Sus labios se entreabrieron.

""Rockear contigo… toda la noche…""

Mi propia voz rompió el silencio con tanta nitidez que me sobresalté un instante. No había música de fondo. Ni vítores del público. Solo una frase —suave, fina, viva— y el estadio, que de repente se quedó lo suficientemente silencioso como para oír a la chica de la grada superior.

Michael sonrió de inmediato. No por cortesía. No de forma teatral. Sinceramente.

""Aquí estás.""

Un estruendo resonó desde abajo, pero volvió a levantar la mano.

""¿Cómo te llamas?""

No respondí. Simplemente no pude. Se me hizo un nudo en la garganta.

Entonces, uno de los técnicos de sonido encendió el micrófono del público más cercano a nuestra sección. Una luz roja parpadeó a la derecha del pasillo. Kelly me apretó los dedos con tanta fuerza que me crujieron los nudillos.

""Dime"", susurró.

Me temblaron los labios.

""Jennifer Walsh"".

Mi voz resonó por los altavoces, no solo un hilo, sino por todo el estadio.

La repitió lentamente, como si saboreara el nombre:

""Jennifer Walsh...""

Luego se inclinó hacia el micrófono y dijo:

""Jennifer, baja. Terminemos esta canción juntos"".

Me flaquearon las rodillas, me aferré con fuerza a la barandilla helada, y el primer guardia de seguridad ya había empezado a subir a la fila 28.

TJ Jackson

 

"Майкъл" вече излезе и думите не могат да опишат колко съм горд. Много съм благодарен на @gkfilms и на целия продуцентски екип, че уловиха същността на Майкъл Джексън... Не съм скрил колко важен беше той в живота ми и съм благодарен за този филм, за да могат хората по света да научат какво го е направило такъв, какъвто е бил. Надписът е превъзходен. Цялата игра е фантастична. А режисурата и кинематографията са на върха.

С всичко това казано трябва да покажа специална любов на братовчед ми @jaafarjackson. Никой не би могъл да свърши работата, която ти свърши. Никой. Наистина мислех, че е "мисията невъзможна" да намериш някой, който да изиграеш Майкъл Джаксън във филм, но ти го направи. И го направи невероятно добре. Лудото нещо е... Направи го да изглежда лесно. Уау. Толкова съм благодарна за теб, Джафар, защото толкова точно показа на света сърцето и душата на чичо Майкъл, което за мен го направи толкова специален. Светът е твой и нямам търпение да видя какво следва за теб.

За тези, които четат това,ако вече не сте го направили, вижте "Майкъл". Това наистина е специално изживяване в театрите и за което няма да съжалявате.

#michaelmovie